Неа Камени, или земята като горещ шоколад

Всеки камък беше топъл, излюпен като яйце... 

Антоан дьо Сент- Егзюпери

Спретнала съм се от сутринта с шапка, кецове и къси гащи в стил сафари. За пръв път ще покорявам активен вулкан. Вулкан, вулкан, ама малък, ще кажете вие. Малък, малък, но вулкан, ще ви отвърна аз. Достатъчно мощен е бил, за да затрие микенската цивилизация и да създаде легендата за Атлантида и поради тази причина- достатъчно основание за свекърва ми да звънне, за да провери сина си. Въпросният син обаче, обигран в подводните скали и неразпознаваемите за нетренирано око капани на дългогодишния брак, е в завидно добро разположение на духа и май е излязъл днес само по усмивка. Не слиза от лицето му. 

Качваме се в автобуса и шофьорът ни смъква по ужасно тесните , но за сметка на това изключително натоварени, серпентини на пристанищния път. Разминаваме се на косъм с всички. И преди да ме категоризирате като пишманурист, ще ви напомня, че е по- добре да не вървите пеш на острова по оживени от превозни средства улици. 

Пътят към пристанището на Фира вляво

Спираме се на пристанището , следва типичният кратък хаос кое ли ще да е нашето корабче. Нейсе, решават се къде да ни настанят и започваме да го пълним. След нас прииждат още  желаещи, изчакваме ги. Изчакваме още 15 -20 минути. Корабчето е добре пълно вече, но в последния момент идва един автобус- пълним и него. Двигателят стартира, ляво- дясно, отлепяме се от кея и хайде към целта на нашето кратко пътешествие. Прави ми впечатление една много възрастна италианка, която за зла беда се е настанила в близост до нас на горната палуба и мога да се насладя на пълния диапазон от цъкания с език и междуметия, които владее, и успешно демонстрира в бурния си привет към компанията от познайниците си на долната палуба. Защо италианците винаги обичат да си говорят на висок глас и отдалеч, за мен, непросветената, е пълна загадка. Приближавам се към мястото и до парапета, за да направя няколко снимки и тя започва да квака оживено в опит да ме осведоми, че това е нейното място. Дарявам я с неподправено озадачен поглед, не за да изглеждам неразбрала, разбрах я прекрасно, въпреки, че така и не научих този език, а защото си позволява да запази лична територия от кораба. Издържам я стоически само защото през главата ми минават спасително опасни мисли, все по- спасителни и все по- опасни, колкото повече наближаваме.
След неусетно време пристигаме на настръхналия от черни вулканични камъни остров, останал да тлее след мощното си изригване и да плюе сяра на 2-3 места. Тук- там растат сърдити треви и жълти цветя. Един гущер се крие под напечения и отгоре и отдолу камък. Изглежда животът тук е в стартова позиция за завземане на нови територии.

Огромно разнообразие от хора пъпли нагоре по разжарената пътека. Въпреки незначителната си площ и ниския наклон, изкачването е трудно. Сгурията се мести и свлича под краката.

н

На места са монтирани пейки и беседки за почивка. Оказват се страшно удобни за майките с малки деца, които висят от вързопите на гърбовете им и крачетата им червенеят на слънцето. Как се движат тези хора по джапанки тук? Например четиримата млади англичани, неизтрезнели от предишната вечер, въоръжени с кенове с кола и бира, с бързо темпо се придвижват нагоре само по джапанки и бермуди. Голите им гърбове ще изгорят, но това не им прави никакво впечатление.  И обратното- опаковани с одеяла и шалове, за да не почернеят по селски на слънце, китайки вървят насреща ми едва- едва като огромни табуретки с нахвърляни по тях дрехи. Зазяпах се и пропуснах да снимам.
Не правете нито като англичаните, нито като китайките. Обуйте удобни гуменки с дебели подметки, бермуди, потник или тениска и шапка. Вероятността да слънчасате след кораба и вулкана е много голяма. Имайте предвид, е земята под краката ви ще е много топла. Това, в комбинация с усилието от вървенето, загрява страшно ходилата. За да не изгорите, използвайте и слънцезащитни кремове.

Едно от местата с активно изхвърляне на сяра. 

Пот се стича от челото в очите ми и люти. Едва гледам. Бърша се с кърпа пухтейки и продължавам. Колко хора идват тепърва след нас! А в 10.30- 11.00 ч вече е непоносимо горещо.
Наоколо се стели тънка ципа от водни изпарения.

Трите кораба са спрели един до друг и за да стигнем до нашия, минаваме транзит през другите два. На Санторини пристанищата са доста малки и корабчетата спират ребром, за да пестят място, поскърцвайки в разминат синхрон.

Обиколката ни е отнела около час, час и половина. Ще акустираме за обяд в Тирася. Пътьом спиране в невзрачно заливче за плуване от кораба, но не си струва- водата е червена и лепкава като мазут заради минералите, които се изливат от извора директно в морето. На островчето, което има само един малък град, предлагат големи шишове от риба меч, скариди или калмари. Има пълнени патладжани, томато кефтедес (доматени кюфтенца, много характерни за острова), салати, както и дежурните пържени картофки.

Островът има 4-5 таверни, организирани на принципа на самообслужването- избираш си сам от предварително готовата храна на витрината, плащаш на касата, а там те причакват сервитьори, които да отнесат тежката табла към избраната от вас маса.
- Lady, you go first. We will follow!

Харесва ми как звучи!