Обзема ме луд копнеж да запечатам във фотографски образи възхитителните железни чукала, да нарисувам кораловите мушката, леещи се на каскади от балконите.
Ф. Мейс
6.15 сутринта. Тичам боса по черния плаж и бързам, за да наглася настройките на апарата. Колко студени са камъните сега. Една котка ме следи изкъсо и с лека насмешка. Наоколо е пълно с хора за толкова ранен час. Не съм единственият ентусиаст, който иска да се радва на изгрева. Радвам се на практикуващите йога, но искрено се възхищавам на плувеца във водата. Завистта не е чувство, което разбирам, но това усещане, което човекът създава у мен без дори да подозира, докато плува, спокойствието, увереността в собствените сили, липсата на страх от водата (или онова, което не виждаме в нея)- това е възхита.
Днес посещаваме Имеровигли. Кацнал е над пропастта, впил нокти във вулканичните скали, предлага гледки, от които хлипам и хълцам. Това е най- богатото място на острова. Скъпи хотели, забранени за деца, дискретно обслужване, тишина и скъп лукс от петзвездни удоволствия.
Пълно е с ресторанти, пълни с гледки, а старите вятърни мелници се отдават под наем на базата на хотелски стаи, за още по- автентично преживяване. За много пари.
Ще видите много врати, които сякаш водят към пропастта. Намирам ги за приказно-очарователни.
Това е едно от най- известните места на градчето- достъпът е ограничен.
Как не ми се тръгва... Искам да прекарам редица изгреви и залези тук. Поне, докато не застудее и не започнат да духат пълните с пясък ветрове. Същите, заради които бактерии не виреели на острова.
Прибираме се към хотела с неохота. Пътьом се спираме да обядваме в едно от крайбрежните ресторантчета. Рибка, томато кефтедес, фава. Твърдо съм решена да разбера рецептата за доматените кюфтенца. Усещам пресни домати, брашно, ориз, канела, джоджен, лук, а може би не... Вкусотия. Вкусна е и фавата (бакла), напомня хумус, но без подправките.
Избрах да пробвам десерта, който сервитьорът ми препоръчва. Човекът е приказлив, говори му се. Разказва ни , че е от Серес, на север. Принудил се да дойде на Санторини, защото тук има работа. А Серес- там приличало на България... Нямало прехрана, хората били бедни... На подобни коментари автоматично превключвам на режим любезно, но студено мълчание. Добре, че донесе десерта, за да подслади горчивите думи.
Оказва се, че си хапвам не много сиропирано реване с грис и кокосови стърготини. О, какъв божествен аромат на нещо, което не разпознавам веднага. Питам сервитьора. Не знае. Ще пита в кухнята. Обзалагам се, че ще се върне и ще ми каже, че е мастиха. Не, нямало нищо необичайно- малко ванилия, захар и вода в сиропа. Да бе, да! Ще пробвам вкъщи предположението си при първа възможност. Няма как да ме убедят, че няма и друг аромат. Нека си пазят тайните хората. Аз ще си създам свои.
Емборио
Градчето прилича на скрита и самотна възрастна дама, която крие из диплите на полата си малки венециански бижута и неочаквани гледки.Трябва да извървим два километра в ужасни условия край постоянно профучаващите коли. А! Ето и една от цистерните за вода, които сноват непрестанно. Украсена е с рисунки като детска играчка.
Входът за стария град е току зад гърба на градската църква.
 |
| О, Ромео, о Ромео... |
Крепостта или Кастело, както я наричат местните, крие неподредени миниатюрни къщи с миниатюрни стълби, с миниатюрни дворчета и прозорчета от 16-17 век.
Красиви елегантни входове с бугенвилии и тесни старовремески улички с порти, през които се провираме ребром.
Намерихме мъничко магазинче за сувенири, сгушено зад един неочакван завой на тясната уличка и само две кафенета, едното от които разкриваше гледка към новата част на града, чак до морето.
Като декори от небесно царство
Кротко и топло събуждане зад сините жалузи. Слънцето се запалва в неумолима горещина. Последен ден на откъснатия от света остров. Предстои ни малко плажуване с коктейл в ръка, безкрайни разходки из магазинчетата за сувенири и кратки набези като за последно из малките ресторантчета за морска храна, гофрети или сладолед. И като заговорихме за сладолед, санторинците приготвят чудесни десерти с шам-фъстък, който отглеждат по малко на острова, но имат неочаквано добър сладолед с мастиха. Съветвам ви при възможност да го пробвате, с чаша кафе и изтегнати на възглавница на някое уютно местенце.
 |
| Сладолед с шам-фъстък(вляво); с мастиха (вдясно) |
Последната ни вечер се разразява нещо като пясъчна буря и пълни очите и устата с пясък. Иска ми се да можех да затварям ноздрите си като камила.
Строяваме се на летището, в изчакване на полета, който ще ни върне вкъщи късно вечерта. Има закъснения от поне половин час. За да уплътня времето наблюдавам спътниците ни. С една възрастна двойка се засичахме на закуска в хотела. Той нарича жена си "моето момиче". Става ми мило и ме кара да се усмихна.
Нощта тежи върху клепачите ми. Един сутринта от летището в Тира. Санторини- София. Точка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар