vkusnopolitan: Нил- балсамът на пустинята

Abu Simbel

Ние европейците сме забравили как се създават митове и сме принудени да се задоволяваме с онези, които са ни останали от миналото.

"Извън Африка", Карен Бликсен

Прозявка. Денят ни започва в 2.30 сутринта. Мъжът ми казва, че е в шок- с всеки следващ ден навива часовника за все по- ранен час. Тръгваме в 4ч. към Абу Симбел- заупокойните храмове на фараон Рамзес II и неговата царица Нефертари. Въпреки, че тръгваме изключително рано, не сме първите. Пред нас пердаши автобус с японци, които ни изпреварват на всички междинни станции. Ако си мислите, че местата, на които може да се спре са много, лъжете се. Между Луксор и Абу Симбел е само едно за трите часа път. Истината е, че в така равната пустош наистина няма къде да спрете и да заголите дупе. Разчитате на тоалетната на малкото кафене на стратегическа позиция насред пясъците, която ще се разкрие обаче на връщане. Вътре расте дива мента и ни добавят в чая от нея.
В 4.40ч. ни спират на пропусквателен пункт. Както вече споменах, някои пътища биват затворени през нощта и отварят най- рано в 5ч. Двайсет минути дремем, който както успял да се извърти в автобуса. Шофьорът слиза и разпъва килимче за първа молитва. За мен религията е нещо лично и се случва и преживява предимно вътрешно. Чувствам се неудобно пред подобни гледки. Дръпвам пердето, за да се направя, че не присъствам на този интимен момент.

Става 5 и тръгваме. На всички пунктове шофьорът обявява кои сме и за къде пътуваме. Отмятат ни. В 7 сме в кафенето с ментата.
Към 9 часа подминаваме бариерата към границата и се озоваваме при язовира. Добре дошли в най-южната точка на страната. Трийсет километра по на юг е Судан.

В девет вече пече. Освен, че ви спестява горещина, ранното пристигане ви дава макар и минимален шанс да разгледате по- спокойно храма, тъй като напливът от туристи е огромен. Макар и отдалечен храмът привлича милиони посетители годишно.

Входът към заупокойния храм на Рамзес II

Храмът е двойно постижение за египетската култура. От една страна е присъединяването на Нубия към египетското царство и построяването на този храм в сърцето на нубийската земя, за да се самозяви фараонът като едновластен и пълноправен господар на двете царства- Горен и Долен Египет, обединени завинаги от там насетне. От друга страна, той е едно от инженерните постижения на младата държава. Цялата скала с двата храма е разрязана и преместена, заради строежа на язовир Насър в средата на двайсети век. Когато се качите горе, ще видите само една малка част от това 500- километрово язовирно море. Днес той е потопил изцяло изконните земи на старото нубийско царство и ако властите не бяха решили да спасят голяма част от културните им съкровища, те щяха да лежат под тонове плодородна наносна кал.

Строежът на язовира е и причината в реката да няма никакви крокодили и много по- малко риба, отколкото в миналото. В музея в Кайро можете да видите мумифицирани нилски костури с огромни размери. Той е и причината, плодородните наноси да не подхранват вече земеделските земи, което е принудило местната земеделска промишленост да започне усилена употреба на фосфати и торове, за да може да добива обичайните 3-4 реколти годишно. В периода, в който ние бяхме започваха и изгребване на част от наносите от дъното на язовира, за да се облекчи стената на съоръжението и с идеята да се образува почва в нови градини.

Храмът на Нефертари

Имаме много малко време и след като сме разгледали храма и сме минали на опашка за тоалетна (добре е да си предвидите време и за това), решавам, че минавайки край сергийките на път за изхода ще взема магнит за баба ми и малки сувенири за рода и приятели от най- южната (засега) точка на моите пътешествия. Всичко започна добре. Започна спокойно. Мургав продавач, магнити, ласкаво приканване да влезнем в дюкяна. Чувствам се като муха във венерина мухоловка- около нас всеки момент ще щракне капан. Започвам да събирам магнити, котка , скарабеи. Питам за цената. Дааа, много изгодна. Ще ни направи отстъпка. Екранът на елката изписва четирицифрена сума. 1600 египетски паунда. Поглеждам към мъжа ми. Съотношението паунд -лев е 10:1. 160 лв за десет магнита. Аз съм в потрес и се опитвам да изляза. Продавачът не ми позволява. Моли ме да определя сума. Пиша 160 паунда. О, не. Не е съгласен. 1250. 200 от мен. Тук следва добре изигран сценарий. Хваща се последователно за сърцето, за главата, охка, видимо преживява пладнешки обир от моя страна. Не иска да падне под 1200 паунда. Тръгваме си много разочаровани, а той тича след нас с торбичката с магнити и елката и пита: How much? How much? Пред разплакване е. Опасяваме се, че заради напористия продавач, ще закъснеем за автобуса. Мъжът ми е едър, но спокоен и дружелюбен. Въпреки това виждам как дори и той започва да се изнервя. Заради бързането вече не помня за колко взехме магнитите. В паметта ми се върти цифрата 450 паунда. Ние му метнахме парите, той на нас торбата и с чувство за изпълнен дълг и взаимно неудовлетворение напуснахме сцената на най- тъжната търговска сделка в историята на магнитите.

Мираж в пустинята

Обратно по дългия път към Асуан. Водачът ни пита дали ни е харесало? О, да. Казвам, че картинката би била пълна, ако видим и някой мираж. Отвърна ми да имам търпение. Имало изненада на връщане. Спираме при кафенето и ритуалът се повтаря: тоалетна, чай, мента... С тази разлика, че от другата страна на пътя има мираж. Истинска илюзия като по поръчка. Нужни са конкретни атмосферни условия, за да се получи мираж. Оказа се, че мястото е неслучайно избрано за кафене- местните въртят бизнес с най- постоянните миражи в тази част на пустинята. Находчиво.

Илюзия за вода

Въоръжени охранители пазят край пътя и регулират движението, защото всеки турист бърза да снима и не гледа, когато пресича. Хората си вършеха работата и съблюдаваха за безопасността на златните си гъски.

Забележка: внимавайте, когато пресичате дори в пустинята. Клаксонът на фучащите коли замества спирачките, а туристите са твърде разсеяни.

Връщаме се на кораба за обяд, кафе и пауза на палубата.

Местните са винаги готови да ни поздравяват от брега. Викат ни.

От прозореца на каютата си виждам как група деца се хвърлят в реката, за да стигнат до нас плувайки. Не знам да им се радвам ли или да се притеснявам за тях. А Нил изглежда все така спокоен и невъзмутим. Еднакво търпеливо посреща и плувците и корабите, приласкава и лекува душата и земята като мехлем.

Плаването по реката е неповторимо преживяване. Толкова е спокойно и мирно. Чувствам се сякаш изпитвам какво е да си в страната от самото и сърце. Заедно с реката тече и потокът на мисълта ми. Дори пулсът ми се синхронизира с нейния. Спомням си как четях романите на Агата Кристи и въздишах по местата, които описваше. Замислям се дали да не направя пътуване "по стъпките на..." и да следвам любимите си автори. Кристи- в Кайро и Истанбул, Капоти- във Венеция, Мейс- в Тоскана, Рилке- в Швейцария. Истината е, че местата, които са вдъхновявали тях, ще вдъхновят и нас, и тези след нас още дълго, да пишем, да рисуваме и да създаваме живи и ярки образи.

За два часа успяваме да стигнем до следващата спирка от пътуването си- Ком Омбо (Планината Омбо), който се намира на 50 км от Асуан. Това е интересен двоен храм, стоял дълго време под пясъци и тиня, посветен на два от египетските богове- богът- сокол Хор и богът- крокодил Собек. Крокодилите били много важни за египтяните. Почитали ги като предсказатели, защото изненадващо добре и отчайващо непонятно познавали колко високо ще е нивото на прилива всяка година и снасяли яйцата в сухите участъци над равнището на водата. От много почит ги и мумифицирали. Това ми напомня на един разговор между мъжа ми и Маша. Предложи и да я пъхне в куфара на тръгване към Египет, защото там била свещена. Котката го погледна абсолютно незаинтригувано. Когато разбрахме, че скромната цифра от 180 000 котешки мумии са открити при разкопките в началото на 20- ти век му секна ищяхът да я прави пътешественичка.